понеделник, 11 септември 2017 г.

     Същност и особености при изграждането на интеркултурно образование в България.

                                                                         II-част


                                                ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Може да дадем следното определение: образователен процес, в който участниците, представители на разнообразни етнически, расови, религиозни и социални групи и съобразно със своите институционални роли, традиции и интереси, работят кооперативно, в дух на взаимозависимост и взаимно уважение, необходими за обединението на страната и света.
В литературата се срещат много и различни други определения . Визират се или културните характеристики на разнообразните групи, или социални проблеми (политическа власт, икономически ресурси), или расови характеристики.
Интеркултурното образование се определя като: движение..., философия..., концепция..., процес..., подход..., методология..., съдържание..., политика и методи..., структура и субстанция..., действие и отражение..., знание и ценности..., образователно средство...
Интеркултурното образование е характеристика на образователните процеси в плуралистичните общества. Интеркултурното образование е базово за всички ученици в едно културно, етнически и социално плуралистично общество. То е необходима предпоставка за качествено общо образование. То има собствена ценност, а също и инструментална ценност за подпомагане постигането на други образователни цел.
То е образование, за което интеркултурността е философия - възприемането на всички култури в процеса на комуникация като такива, каквито са и развитие на взаимно обогатяващи акултурационни процеси.
То е движение за образователни реформи, насочено към изменение на образователната среда, което изменя всички компоненти на образователния процес - ценности, правила, учебни планове и материали, организационна структура, методи и управленска политика, за да отразят културния плурализъм.
Интеркултурализмът в образованието предполага действия на всички нива - обучение, администрация, управление, планиране, оценка, училищен климат. По такъв начин, всеки въвлечен трябва да играе активна роля в осъществяването на мултикултурното образование.
Интеркултурализмът в образованието предполага разнообразие по отношение на съдържание, структури и методи, затова е за предпочитание конкретните педагози да развият свои собствени концепции в пределите на общите граници, съответстващи на конкретни потребности, отколкото да се налага някаква универсална структура.
Продължителен процес, изискващ много време, средства и усилия, както и подробно планирани и обмислени действия, целите на който едва ли ще се осъзнаят от всички и едва ли ще се постигнат в пълна степен, затова по-скоро се възприема като идеал, към който трябва да се стремим.
Институциализирана философия, която подчертава важността, закономерността и виталността на етническото и културно разнообразие в живота на индивидите и групите; политика и методи, които демонстрират уважение към културното разнообразие. Хуманистична концепция, основана на човешките права, равенството, уважение на алтернативните начини на живот, приемане, разбиране, и социална справедливост.
Образование с цел възприемане на демокрацията и мултикултурността на едно общество и подготовка за живот в тези условия. Средство за достигане на образователно равенство - учениците от различните расови, етнически и социални групи, от двата пола и учениците с особености в развитието и поведението да имат равни образователни възможности в училище.
Образование, свободно от уклони и предразсъдъци, изследващо другите перспективи и култури, вдъхновено от целта за формиране на деца, чувствителни към множество жизнени пътища, различни способи за анализ на опит и идеи, отхвърляща всички форми на дискриминация в обучението и междуличностните отношения в училище спрямо деца, които са жертви поради техните уникални културни характеристики (етнически, расови, лингвистични, полови и т.н.). Етническите и културни малцинства се разглеждат като съставени от хора със специфични и различни от тези на мнозинството нужди, включително и от образование и от професионална квалификация.
Интеркултурализмът в образованието предполага фундаментални изменения в концепцията, организацията и изпълнението на образователния процес, по посока на отказ от монокултурната ориентация и културните норми на средната класа. Тези изменения трябва да са преднамерени, всеобхватни, продължителни. Той предполага разнообразие на методите и интеграция на различни научни области - хуманитарни, социални, природни, изкуство и пр.
Никой културен модел не е еднакво приложим към всеки човек.
Образователните решения, взети без отчитане на културния плурализъм не могат да задоволят потребностите на голям брой ученици по най-добрия възможен начин. Несъвместимостта на културните структури, процедурните правила, ценностни ориентации, значимите теми и стиловете на работа могат да причинят училищни проблеми на много културно различни ученици. Максимизирането на училищните успехи изискватсоциална компетентност, академически способности и културно съответствие.
Интеркултурното образование не е само лозунг и теория, а ежедневна работа. То се изразява най-вече в образование в различност и постигане на съзнание за собствената идентичност. Характерна особеност е, че формирането на учениците става едновременно с формирането на учителя.
Интеркултурното образование има исторически измерения. То е необходимо за разбиране на миналото: идентичността (личностна, културна, социална); историята и културата на другите; еволюцията на мотивите им. То е необходимо и за посрещане предизвикателствата на настоящето: ксенофобия, фундаментализъм, насилие. То е основата на живота в бъдеще: мирно съжителство; солидарност; уважение на другите хора.
ОСНОВНИ ЦЕЛИ.
Целите на интеркултурното образование са многочислени и варират в зависимост от контекстни фактори. Този въпроси се разглежда от много автори , но най-доброто им изложение може да се види в работите на Ж.Гей, който ги групира в 7 групи, като обхващащи трите области на обучението (познавателна, емоционална и поведенческа) и включват и терминалните, и инструменталните ценности. 
1. Развитие на етническа и културна грамотност.
Необходимо е да се обезпечи на учениците информация за културата, историята, приноса и перспективите на всички етнически и расови групи в съответната страна, каквато традиционно не присъства в курикулума, за да се заменят неточните, изкривени, повърхностни, едномерни, непълни и неправилни образи на тези групи, получени най-вече от медиите с информация всестранна, аналитична и сравнителна, за да се проявят подобията и различията във и сред групите. Това се отнася най-вече до по-малките малцинства, които често са незабележими. Целта е да се получи адекватна оценка на различните култури - ценности, начин на живот и поведение и пр., независимо дали са представени или не в дадения локален случай. Представяне на вариативността и различията на културите като едно реципрочно обогатяване.
2. Личностно развитие.
Интеркултурното образование води до развитие на по-силно себеразбиране, положителна Аз-концепция и гордост от етническата идентичност - разкриване на ценностите и връзките, съставящи уникалността на хората; изграждане на познавателни, мотивационни и поведенчески основания за лична его- социо-, етноцентристка сигурност. Това прави личностното развитие на учениците по-качествено и усилва техните интелектуални, академични и социални достижения; помага за максимализирането на човешкия потенциал, задоволяване на индивидуалните потребности, увеличаване на чувството за личностна ценност, доверие и компетентност.
3. Коригиране на предразсъдъци (ценности и нагласи).
Силните етнически и расистки предубеждения и етноцентристките ценности упорито се съхраняват в много общества. Традиционни нагласи са, че някои етноси страдат от бедност и безработица поради своя мързел и нисък трудов морал; доминирането на едни над други се отдава на вроденото им интелектуално превъзходство и предназначението им да са лидери и пр. Интеркултурното образование служи за коригиране на тези неправилни представи. Тази корекция включва две насоки – подкопаване на увереността в някои представи и формиране на нови, положителни и обогатени представи, които да заменят старите, отрицателни.
4. Постигане на интеркултурна социална компетентност.
Учениците трябва задължително да се научат да разбират хора, които са етнически, расово и културно различни от тях и да взаимодействат с тях. Въпреки нарастващата мултикултурност на обществото, повечето ученици живеят в етнически и културно изолирани анклави. Опитът в кроскултурни взаимодействия води често до отрицателни отношения, ценности и очаквания; груби грешки на тази основа; засилена тревожност; междурасови и междуетнически конфликти.
Интеркултурното образование може да ослаби това напрежение, да формира навици за кроскултурни връзки, междуличностни отношения, контекстен анализ, разбиране на алтернативни гледни точки и културен анализ на условията на живот; развитие на комуникацията между индивиди, групи, общества, за да се направи тя по-позитивна и обогатяваща за всички.
5. Формиране на базови образователни навици.
Главна цел на интеркултурното образование е да облекчи усвояването на основни учебни навици на етнически различни ученици, свързани основно  тяхната грамотност (билингви); развитие на постоянство и стремеж към достижения; стимулиране на учебните усилия и настойчивостта; формиране на навици за критично мислене и решение на конфликти. То се основава на разбирането, че част от проблемите на децата от някои етно-културни групи (малцинства) се дължат на несъответствието на интелектуалните им и емоционални особености на училищната култура. Културно контекстуализираното обучение е предпоставка за образователен процес, който е по-ефективен за етнически разнообразните ученици.
6. Постигане на образователна справедливост.
Тази цел на интеркултурното образование е по-широка и по-философска. Образователната справедливост означава възможност за прогрес и социална мобилност на меритократска основа и води до социална, политическа и икономическа справедливост. Тя е недостижима за някои ученици, тъй като някои етнически групи нямат достъп до образование с най-високо качество. Интеркултурното образование води до трансформиране на властните отношения и реализиране на равенство за тези, които са депресирани поради своята култура, начин на възприемане на света и поведение. Училището трябва да предлага възможности на широк кръг хора да избират варианти на образование, които са съвместими с техните културни стилове. Тези избори водят до паралелност във възможностите и сравнимост в достиженията на учениците.
7. Развитие на личностна готовност за социални реформи.
Крайната цел на интеркултурното образование е да провокира процес на изменения в училищата, които в крайна сметка ще се отразят на обществото. Училището играе конструктивна роля, формирайки ученици със съответните ценности и навици, които са социални агенти на изменения и които са склонни да преобразуват обществото в духа на философията на мултикултурализма. То е път за гражданско образование и за формиране на ефективни граждани на демократичното общество. В терминологията на Бенкс, то формира социално критични политически активисти и компетентни лидери в културно плуралистично и етнически разнообразно общество и свят. В същия дух е концепцията на Слитер и Грант за мултикултурно образование за социална реконструкция.


6. ОСНОВНИ ЗАДАЧИ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Посочват се следните задачи на интеркултурното образование: (1). Повишаване ефективността на училищната мрежа с цел обхващане на децата на мигрантите и малцинствата. (2). Поддръжка и заздравяване на основни социални умения (главно свързани с езика). (3). Намаляване силата на социалните конфликти в училищното пространство. Подобряване на социабилността - приемане на другите след опознаване и приемане на себе си; постигане на съгласие със себе си и с другите; повишаване на толерантността в училището и в квартала. (4). Подобряване
качеството на работа в училищата с мултиетническа среда. Преодоляване на комплекса “лоша репутация” (“маргинализационен комплекс”) за училището. (5). Подготовка на учителите, на дидактически материали, мотивация, демонстрация и обучение в ефективни образователни практики. (6). Идентификация, измерване и анализиране на училищните постижения, типовете училищно поведение, интеракцията “учител-ученик” при децата от различните етноси и определяне на различията – както структурни, така и психологически, които въздействат неблагоприятно върху училищната успеваемост (специфичните затруднения). (7). Формиране на адекватни стратегии на преподаване. (8). Развитие на етно-културна рефлексия на учителите към децата от различни общности. Подготовка на учители и друг училищен персонал за работа в хетерогенна в културно отношение среда.
ЦЕННОСТИ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ. Интеркултурното образование има няколко задължителни етически ценности (аспекта): (а). Мир и отрицание на войната - братство между хората. (б). Отрицание на политическата демагогия, расизма, национализма, сексизма, етнизма, лексизма. (в). Равенство и отрицание на неравенството - признаване на равни права на всички хора на Земята. (г). Емпатия - развиване на човешката чувствителност, разбиране на другите, съчувствие и съпреживяване на емоциите на другите. (д). Солидарност - съдействие за изграждане на едно по-хуманно общество. (е). Уважение - ненасилие над човешката природа, внимание и уважение към културата на «другите», като особено внимание се отделя на лингвистичните им проблеми. (ж). Стратегия на комуникация в дух на толерантност, изключваща сегрегацията.
АСПЕКТИ НА ИНТЕРКУЛТУРНО ОБРАЗОВАНИЕ.
Обикновено се посочват четири аспекта: (1). Образование на малцинствата. Има за цел интеграцията им в обществото и взаимното опознаване и обогатяване с мнозинството. (2). Образование на чужденци и имигранти.То е предназначено за чужденци, които имат желание да усвояват културата и езика на мнозинството. За чужденци, които учат в училище комплекс от предмети. Свързано е със защита на културата на техния етнос. (3). Подготовка на хората за интегриране в други култури (емиграция), като дуалистичната идентификация се разглежда като едно позитивно качество на личността. Основно се свързва с изучаването на чужди езици и култури. (4). Интеркултурното образование е и интергенерационно, тъй като различните генерации в обществото практически са производни на различни култури и живеят в различни културни ниши.
ПРИНЦИПИ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ. Интеркултурното образование е основано на някои общи принципи: (1). Всеобхватност - предназначено е за всички ученици във всички степени и типове училища. (2). Развиващ характер - процес на систематични, прогресивни и продължителни изменения, свързани с развитието на детето. (3). Индивидуализация на опита - мост за създаване на значими връзки между абстрактното знание и фактическия жизнен опит на етнически и културно различни ученици. (4). Връзка с общото образование - то е необходимо за качествено общо образование и не може да го замества или изчерпва. (5). Личностен подход - всички хора се характеризират с множественост на културната идентичност, различни степени на присъединеност, изразени чрез бит, обичаи, език, социални връзки, родство и организационно членство. (6). Динамичност - интеркултурното образование трябва да отразява променящата се природа на културите. (7). Корекционен подход - акцент върху училищните проблеми на културно различните ученици. (8). Разнообразие – интеркултурното образование води до сливане на разнообразни културни наследства, опити, перспективи и приноси.
И така се стига до резонния въпрос КАКВО Е СЪДЪРЖАНИЕ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ. Отговорът се съдържа във всичко, което предоставя знания и в същото време обединява.  Интеркултурното образование е свързано със съвкупност от знания, умения и компетентности и води до истинска промяна на начина на мислене, до един дух на отхвърляне на конфронтацията с другите култури за създаване на нагласи за реципрочност и коопериране.
Интеркултурното образование е свързано с усвояване на социални умения: за изслушване; за комуникиране; за работа в група; за емпатия. Крайната цел в това отношение е потенциална социална компетентност.
Интеркултурното образование е свързано с усвояване на основни знания от хуманитарни и социални науки: културна антропология (запознаване с процеса на конструиране на една култура, усвояване на инструментите за културна комуникация – вербални и невербални); социология (запознаване с различните обноски, ориентации, изисквания, които пречат на интеркултурното образование и които са в основата на различните стереотипи и предразсъдъци); психология (запознаване с психичните феномени, свързани с интеркултурната динамика); етика (запознаване с ценностите на всяка култура, създаване на критерии за оценка на ценностите); педагогика (запознаване с процесите на индивидуалното съзряване); история (разкриване на историческите причини за появата на различия между културите); география (влияние на хората за трансформация на средата).

                          ОСНОВИ ЗА МОДЕЛ НА МУЛТИКУЛТУРНО ОБРАЗОВАНИЕ

                                   РАЗВИТИЕ НА ИНТЕРКУЛТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

ИСТОРИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ИНТЕРКУЛТУРНО ОБРАЗОВАНИЕ

Една от важните задачи на обучението в рамките на българското образование след присъединяването на страната ни към Европейския съюз, разглеждано през призмата на европейската бъдеще на образователната ни система е изграждането и развитието на чувство за европейска културна идентичност у учащите се. В историята на Стария континент можем да открием множество пътища на културни взаимодействия, съдействали за формирането на специфична нова културна среда, където се сблъскват своето и чуждото, за да се превърнат в ново начало за постигане на едно цяло.
Всеки по съществен опит да се внедрят новаторски идеи в образователните системи се свързва с няколко водещи фактори –

Ø  историческа убеденост за необходимостта от промени,
Ø  практическата роля на образованието в общото развитие на нациите,
Ø  толерантността в обществото към различните му сегменти,
Ø  политическата воля на управляващите да извършват промени,
     и като цяло
Ø  практическо реализиране на нова образователна парадигма.

Европейското образователно пространство постави специфични изисквания и отправиха нови предизвикателства, свързани с непрекъснато нарастващите потребности на обществото в сферата на образованието, които логически довеждат до необходимостта от точно формулиране на промените, които не просто да реформират българското образование, а да го изградят като ефективна част от общото европейско интеркултурно образование.
 Според Д. Павлов образователната парадигма е “първият ключов елемент на всяка образователна технология .... Тя изисква конкретно дефиниране на:

Ø  същността, смисъла, мисията на образованието;
Ø  основополагащите концепции;
Ø  очакваните крайни резултати.”

Господстващата в българското образование парадигма, основаваща се на твърдението, че “децата на еднаква възраст имат еднакви възможности и интереси”, предполага като краен резултат унифицирани личности със стандартен облик. Нейната мисия се свежда до “приучаването на подрастващите на системен труд” и неин фундамент са “принудата и универсалната приспособимост на човека”, съдействащи за формирането на дисциплинирани и безропотни изпълнители.  Тази парадигма е крайно неудовлетворителна за всеки един от участниците в образователния процес.
В началото на 21 век е наложителна замяна на старата образователна парадигма с нова, която да предложи “свободно, отворено, обърнато към човека образование ...., което да разкрие уникалното, неповторимото у всяко дете и да създаде оптимални условия за формиране и развитие на личността въз основа на тази уникалност”. Едва тогава можем да очакваме като краен резултат формирането на свободни, инициативни и нестандартни личности, с висока степен на компетентност, способни да управляват собствения си живот.
Днес “мисията на образованието се преориентира не толкова към натрупването на знания, колкото към формирането и развитието на творческото мислене, към намиране на нестандартни решения в живота, към промяна на съществуващата действителност и т.н.”
Пътят на българското училище към Европа преминава през нова образователна парадигма, в центъра на която трябва да стои личностно-ориентираният образователен процес, но част от стратегическите цели не се вписват в нейната визия.
От дидактическа гледна точка приоритетите на българското образование, релевантни на новата парадигма и основополагащите принципи на интеркултурното образование предполагат:

Ø  преосмисляне на учебното съдържание от позициите на интеркултурализма;
Ø  промяна на позицията: учител – ученик;
Ø  въвеждане на гражданско образование;
Ø  разширяване на чуждоезиковото обучение;
Ø  утвърждаване на идеята за учене през целия живот.

Философията на промяната, свързана с интекултурализма, все още не е намерила полагащото и се място в новата учебна документация. В новите учебни програми и учебниците за началния етап на основната образователна степен се правят плахи опити за създаване на предпоставки за реализиране на мултикултурно разбирателство и интеркултурен диалог. Въпреки че, българското училище  на практика повече от петдесет години е мултиетническо по времето на социализма се игнорираха всички етнокултурни специфики. След демократичните промени от началото на 90-те се появиха нови проблеми свързани най-вече с отпадането от училище в периода на задължителното обучение на голяма част от учениците от ромския етнос и проблема със затрудненията на учениците от турския етнос, свързани с езика на преподаване. В последните години към тези проблеми се добавят и нови – свързани с бежанците и емигрантската вълна от арабския свят, Азия, Африка и бившите съветски републики и трайното установяване у нас на семейства от различни краища света, носещи своята семейна, езикова и етнокултурна  специфика - пораждащи необходимостта от включването на децата им в масовото българско училище.
В новата ситуация на глобализация на културата и осмислянето на новата евроидентичност, българските учениците е наложително да овладеят умения да общуват в интеркултурна среда като преди това изяснят собствените си възгледи и становища за Европа и света като цяло, защото всяка среща е среща с разнообразието и се осъществява в условията на интеркултурния диалог.
Според К. Паев: “Разбирането на понятието “интеркултурно образование” и практическото му приложение са неизменна част на образователните системи в много страни. В някои от тях то е задължителен елемент, залегнал твърдо в учебните програми, с ясни указания за работа. В други - то е една недостатъчно изяснена идея, зависеща твърде много от интересите и личните предпочитания на учителя. Интеркултурното образование е форма на обучение и подготовка на учащите се да осмислят социалните контакти от позициите на друга културна среда. Неговото директното навлизане в училище има за цел да предизвика повече позитивни реакции към културните различия в обществото, да изгради съзнателно отношение към тяхното съществуване. Това означава, да се помогне на учениците да възприемат разнообразието като основна черта на Европа, през техния личен опит. Те ще забележат разликите, но и ще открият много общи неща с другите. Така те ще станат от една страна по-чувствителни към собствената си идентичност, а от друга – ще избягват противопоставянето с останалите на основата на националните културни различия. ”
През ноември 2003 г. в  Атина на 21-а сесия на Постоянната конференция на министрите на образованието на 48-те страни-членки на Съвета на Европа и на Европейската културна конвенция беше приета
Декларация на европейските министри на образованието по въпросите на интеркултурното образование в новия европейски контекст. В нея се констатира, че европейските общества са
“многообразни по отношение на етническите групи, културата, езика, религията и образователните системи ... Отчитайки потенциалните социални конфликти и неразбирателство, които могат да възникнат от съвместното съществуване на системи с различни ценности ... В желанието си да запазим мултикултурната природа на европейското общество и да избегнем ситуацията, при която глобализацията усилва процесите на изключване и маргинализация ... Съзнавайки смущаващото продължаващо наличие в нашите общества на ксенофобски и расистки практики на насилие и липсата на толерантност, които понякога засягат и образователните структури,” те считат за необходимо:
a) Да се поднови концептуалното изследване върху интеркултурното образование с цел адаптирането на терминологията и ясното определяне на съдържанието и на контекста му;
 b) Да се подпомогне изграждането на разбиране за европейските измерения на образованието в контекста на глобализацията чрез принципите за зачитане на човешките права, многообразието, отвореността към другите култури, диалога между религиите и "Евро-арабски диалог";
c) Да се ускори работата в областта на методите за обучение и дидактическите помощни средства с цел предоставяне на страните-членки на образователен инструментариум, благодарение на който ще бъде взето под внимание интеркултурното измерение в учебния план и учебните програми;
 d) Да се развиват аналитични инструменти и да се проучват и разпространяват добрите практики на интеркултурни и плуралистични подходи в учебниците;
e) Да се разработват програми, насочени към общуването и взаимното разбирателство, особено чрез изучаването на езици и като поощрява осъзнаването на добавената стойност на лингвистичното многообразие за мултикултурното общество
f) Да се окуражават страните-членки да въвеждат интеркултурното образование с цел осъществяване на диалог между отделните култури;
g) Да се окуражават проучванията върху знанията за обществото и сътрудничеството, и да се вземе предвид "да се научим да живеем заедно" и интеркултурните аспекти на обучителните дейности;
h) Да се подкрепят инициативите и практиките за демократично управление в училищата, по-специално чрез партньорство, участие на младежта, сътрудничество с общностите, родителите и гражданското общество;
i) Да се разработват индикатори за гарантиране качеството чрез образованието за демократично гражданство при отчитане на интеркултурното измерение, развитието на индикаторите за качество, на инструменти за самооценка и саморазвитие на образователните структури;
j) Да се посочват добри практики в областта на демократичното управление и осигуряването на качество в училищата и да се подготвят потенциалните им ползватели да ги прилагат;
k) Да се укрепва интеркултурното образование и управлението на многообразието в рамките на програмата за непрекъсната подготовка на образователния персонал и да се окуражават страните членки да участват в тази програма чрез семинари по теми, пряко свързани с целите на настоящата Декларация;
l) Да се изготвят и подкрепят методологии за работа, насочени към включване на принципите на недискриминация, плурализъм и равен достъп в отделните национални програми за начална подготовка;
m) Да се осъзнава потенциалът на ИКТ като средство за осъществяване на интеркултурното образование в един глобален контекст;
n) Да се развиват образователни стратегии и методи за работа за подготовка на учителите да управляват новата ситуация в училищата, възникваща в резултат на дискриминацията, расизма, ксенофобията, сексизма и маргинализацията, и да решават по мирен път конфликтите;o) Да се окуражава развитието на професионални профили за учители, които да са насочени към изграждане на умения в рамките на един екип, свързани с ролята на обучаващ, съветващ, партньор и управляващ човешките ресурси;
p) Да насърчава глобален подход към институционалния живот с цел създаване на общност на знаещите като се вземе предвид скрития учебен план, училищния климат, училищната организация и неформалното образование;
q) Да се окуражават страните членки да гледат на управлението на многообразието не като на проблем в отделните училища, а като на нещо, което засяга цялото общество, особено по отношение на политиките в социалната, семейната и миграционната сфера.”
Позволих си този доста дълъг цитат от Атинската декларация, защото насоките за работа в областта на интеркултурното образование, които тя дава бяха наши отправни точки, когато започнахме изследването свързано с мониторинга на етноцентризма в учебниците за началното училище през пролетта на 2004 година.
Анализирането на учебните програми и учебниците, чрез  специално конструиран инструментариум за диагностика на интеркултурен потенциал в тях бяха след основните ни задачи на първия етап от изследването и в пълен синхрон с препоръки b, с, d, и f.
В Стратегията за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства подписана от Министъра на образованието през юни 2004г. сред общите проблеми е изведено, че „недостатъчно са представени в учебното съдържание историята и културата на малцинствата. Основополагащите елементи на културната идентичност най-често се свеждат до традиционния фолклор, без да се отчитат всички останали културни постижения на етническите малцинства, а още по-малко приносът им към общонационалната култура и развитието на обществото.” Като възможни пътища за решаване е „необходимо да се гарантира баланс между интеграцията на децата и учениците от етническите малцинства в образователната система и в обществото и съхраняването и развитието на тяхната специфична културна идентичност. Съхраняването и развиването на културната идентичност на децата и учениците от етническите малцинства не ги обособява, а е предпоставка за качественото им образование и за равноправната им интеграция в училищния живот и в обществото. Утвърждаването в училище на атмосфера за междукултурно опознаване,  сътрудничество и сближаване и за повишаване на междукултурната диалогичност в мултиетничната училищна среда е неизменна част от интеграционната политика.”  
          
                            ПРАКТИЧЕСКАТА РОЛЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В ОБЩОТО РАЗВИТИЕ НА НАЦИИТЕ

Ще разгледам един от факторите в човешките общества и отношението му към един от предметите в образованието. Подбора на културата като фактор в развитието на нациите и историята като образователна дисциплина не е случаен. На практика гледаме двете страни на една и съща монета едновременно – културата се инфилтрира в образователната система чрез предмета ”история”, но вече не просто като буквален прочит на случвалото се, а по скоро като сравнение на различните пластове на времето и различните традиции.
Активна роля в процеса на създаването на европейска културна общност имат музеите, с които училището трябва да разшири и задълбочи връзката си. Симпозиумът организиран от Съвета на Европа в Залцбург през 1990 г. приема стратегия за засилване на сътрудничеството с музеите, а те от своя страна е необходимо да дадат  приноса си за представяне на европейското историческо наследство. В тази дейност важно място се определя и на новите технологии, които могат да окажат стимулиращо въздействие върху контактите на учениците с музейните ценности. Поддръжката и функционирането на музеите в отделните страни е различна: в някои от тях има вече утвърдена традиция на трайно сътрудничество между местните музеи и училищата. По начало музеите проявяват твърде голяма отзивчивост и ангажираност  да впечатлят учащите се, както разбира се и всички останали посетители. Много музеи имат вече и образователни отдели. Подобно на учебният курс по история в училище и музеите могат да предложат нова интерпретация на фактите и събитията, да разкрият нови национални, европейски или други международни връзки на местната история.
           Значителен опит в това направление, който е добре да бъде споделен и приложен и другаде в Европа, имат някои западноевропейски страни. Националният музей на Шотландия например осигурява добри възможности за работа с учители и  ученици. Музеят провежда квалификационни курсове за използуването на експонатите като исторически доказателства в училищното образование; работа с оригинални експонати или с копия, костюми и други материали, които учениците могат да изследват и оценяват; издава редовен седмичен бюлетин за предстоящите мероприятия и  инициативи; изготвя готови пакети с учебни програми към музейните галерии и изложби;организира вечери за запознаване на учителите с новостите в музея; притежава собствен изследователски център. Всеки от споменатите пакети учебни програми съдържа препоръки за подготовката на класа за посещение в музея и дейностите които  трябва да се извършат в тази връзка. Наличните теми се основават на широко популярни теми, изучавани в шотландските училища и улесняват учителите при организирането на ученическите посещения. Пакетът съдържа още снимки и информация за експонатите, списък с дейностите които учениците трябва да извършат и оценъчен лист за обратна информация от учителите за техния опит в музея. Изследователският център осигурява обучението на учащите се, предлагайки вълнуващи методи, чрез които те да придобият определени умения и задълбочени познания за същността на историческите събития. Приоритетна задача на музея е да насочи учениците към търсене на верните отговори чрез събиране на информация на място, а от там и към осмисляне и дори преживяване на видяното. Това очевидно има за цел да ориентира учениците към познавателни задачи и самостоятелно придобиване на информация.
         За разлика от шотландския опит, който залага най-вече на работата на децата вътре в музея, френската практика е малко по-различна. Тук музеят изпълнява ролята на среда, в която се изграждат основите на историческото познание, а допълнително доставените печатни материали предлагат набор от интересно съставени задачи. В тях обаче отсъствуват експонати от музея, а има снимков материал и рисунки от региона на града. Този дидактически подход, успешно прилаган от Музея за изящни изкуства и археология в Безансон, се основава на разбирането за едно културно пространство, позволяващо излизане от  рамките на училището, преместване на мястото на знанието, промяна на образа на неговия носител и ново разделяне на полетата на компетентностите. Музеят организира постоянни срещи на учениците с местни художници, скулптори, танцьори на  старинни френски танци, актьори, играещи предимно пиеси от френската класика, и редица други представители на културния живот. По този начин  връзката “ученик-музей” придобива съвършено друго измерение. Така с други средства на историческото познание се постигат добри резултати за обогатяване на децата  в областта на културното развитие на обществото.
         Идеята за международен обмен при изучаването на европейското културно историческо  в други страни наследство възниква във Франция през 1982 г., а приложението и започва в 1989 г. Обучението включва формирането на класове от ученици от различни страни с изразен интерес да изучават по-задълбочено археология, история, езици, изкуство, музика, театър. Това е един добре реализиран проект в резултат на което Съвета на Европа издава сборник с докладите на участниците, където те споделят практическият си опит при работата по проекта. Много от тях се базират на участието на учениците в археологически проучвания и реставрационни дейности. Основно положение, залегнало в проекта е учениците да бъдат поставени в нова обстановка, където да комуникират с техни връстници от друга културна среда като по този начин се постига тяхното интеркултурно образование. Съветът на Европа осъществява и множество други международни проекти с историческа тематика, обединени под мотото “История без граници”. Продукт на тази инициатива е издаденото ръководство с ценни разяснения и съвети за практическата работа на учителите, желаещи да осъществят контакти с училища от други страни, чрез използуването на съвременните технологии. “История и идентичност” пък е проект на инициативата на Съвета на Европа “Демокрация, човешки права и малцинства”, стартирал през 1995 г. и осъществяван в продължение на 18 месеца с участието на учители от пет съседни страни с активни връзки помежду им в миналото: Австрия, Чешката република, Унгария, Словакия и Словения. Практическата част на проекта, свързва учители и ученици от различни страни, работещи в клас по взаимно приемливи теми чрез използуването на нетрадиционни подходи. Тези теми варират от разглеждането на една аристократична фамилия, притежавала земи в три страни, до ежедневния живот в две съседни държави. В някои случаи се анализира и промяната на националните символи и се търси отговор на въпроса, защо става това. След направените проучвания, учениците се срещат и дискутират съвместната си работа, достигайки до окончателни изводи и заключения.  Изучаването на предварително съгласувани и взаимно приемливи теми се прилага и в други страни и части на Европа. Проектът “Европейски проучвания” започнал през 1986 г. днес обхваща повече от 300 училища в Европа предлагайки версии за по-малки и по-големи ученици. В хода на работата учениците установяват европейските измерения на всяка от темите. Освен това, те научават много и един за друг. В началото те обменят  лична информация, а след това споделят и мнения по текущи политически събития и други ежедневни теми. От друга страна това ги стимулира да усъвършенствуват езиковите си познания и уменията за работа с модерни комуникационни технологии.
Популярен пример за приложение на модерните технологии в интеркултурното образование е т. нар. “Виртуално училище на европейското културно наследство”, осъществявано по международен проект с продължителност 2002-2003 година, финансиран по програма “Култура 2000” на ЕС. Инициатор на проекта е Испанската конфедерация на образователните центрове, а нейни партньори по проекта са фондация “Европартньори 2000” (България), Техническият колеж от гр. Лудвигсхафен и Нортън Колеж от Радсток (Англия). В рамките на проекта културното наследство се схваща в неговия най-широк смисъл – включени са не само паметници на културата, но също така и забележителни личности, допринесли за развитието на европейската хуманистична традиция, достиженията на духовната култура, политическите и икономическите трансформации в Европа. Създаденото уеб базирано училище, представя теми, групирани в няколко раздела: Ренесанс, Личности, Култура, Трансформация и исторически промени. Тук може да се научи за хора, оставили отпечатък върху своята епоха, за влиянието на туризма за премахването на бариерите след Втората световна война, за промените в Източна Европа или да се разгледат творбите на забележителния испански архитект Антони Гауди. Материалите, представени като готови, разработени уроци улесняват работата на учителите по различните предмети и ги насърчават към създаване и укрепване на междупредметните връзки. Темите са представени на езиците на партньорите-участници в проекта, а българските материали са както на български, така и на английски, което ги прави особено подходящи и за езикови гимназии. Темите могат да бъдат включени в предметите история, гражданско образование, изкуство, философия и дори информационни технологии. Много важен момент в проекта е, че инициаторите му са оставили възможността за свободно добавяне на нови теми. Така всеки учител, който иска да включи материали във Виртуалното училище, може да го направи, стига те да са съобразени с неговите критерии. Така например учителите от Враца и Монтана вече са разработили темата “Православието в България”. Виртуалното училище предлага и много тестове за ученици, виртуални игри, допълнителни интернет връзки и препратки и дискусии. Такъв тип обучение се приема с голям интерес от учениците и по-младите учители. А това неизменно води и до по-голяма инициативност от страна на учениците в процеса на ученето.
         Интеркултурното образование е една сравнително нова сфера прилагана в обучението, за която се счита, че излиза извън традиционните рамки на обмяната на опит и партньорство между училищата. В някои страни, вероятно поради специфичните условия в тях, то има вече утвърдени корени. През 1971 г. в Белгия е основана Международна федерация за интеркултурно обучение, а по-късно в  се включват и други организации. През 70-те и 80-те години на дейността и миналия век Съвета на Европа също провежда редица дискусии по тази тема, повдигнати главно от проблемите произтичащи от работата с мигрантите. В тази връзка е проведен специален семинар за обучение на учителите за приложението на този подход и е издадено ръководство за практическа работа. Разбирането на понятието “интеркултурно образование” и практическото му приложение са неизменна част на образователните системи в много страни. В някои от тях то е задължителен елемент, залегнал твърдо в учебните програми, с ясни указания за работа. В други - то е една недостатъчно изяснена идея, зависеща твърде много от интересите и личните предпочитания на учителя. Интеркултурното образование е форма на обучение и подготовка на учащите се да осмислят социалните контакти от позициите на друга културна среда. Неговото директното навлизане в училище има за цел да предизвика повече позитивни реакции към културните различия в обществото, да изгради съзнателно отношение към тяхното съществуване. Това означава, да се помогне на учениците да възприемат разнообразието като основна черта на Европа, през техния личен опит. Те ще забележат разликите, но и ще открият много общи неща с другите. Така те ще станат от една страна по-чувствителни към собствената си идентичност, а от друга – ще избягват противопоставянето с останалите на основата на националните културни различия.
На 21-а сесия на Постоянната конференция на министрите на образованието на 48-те страни-членки на Съвета на Европа, проведена през ноември 2003 г. в  Атина, се приема Декларация  по въпросите на интеркултурното образование в новия европейски контекст. В нея се констатира, че европейските общества са многообразни по отношение на етническите групи, културата, езика, религията и образователните системи; отчитат се потенциалните социални конфликти и неразбирателство, които могат да възникнат от съвместното съществуване на системи с различни ценности; изтъква се желанието да се запази мултикултурната природа на европейското общество и да се избегне ситуацията, при която глобализацията усилва процесите на изключване и маргинализация. Конференцията подкрепя стартирането на проекта "Новото интеркултурно предизвикателство към образованието: религиозното многообразие и диалогът в Европа",  който допринася за общите цели на взаимното опознаване, респекта и научаването да живеем заедно, както и проекта "Образование за децата роми", който набляга на принципите на интеркултурното образование. В заключителната част на декларацията се набелязват следните основни задачи:

Ø   Да се поднови концептуалното изследване върху интеркултурното образование с цел адаптирането на терминологията и ясното определяне на съдържанието и на контекста му;
Ø   Да се подпомогне изграждането на разбиране за европейските измерения на образованието в контекста на глобализацията чрез принципите за зачитане на човешките права, многообразието, отвореността към другите култури, диалога между религиите и "Евро-арабския диалог";
Ø   Да се ускори работата в областта на методите за обучение и дидактическите помощни средства с цел предоставяне на страните-членки на образователен инструментариум, благодарение на който ще бъде взето под внимание интеркултурното измерение в учебния план и учебните програми;
Ø   Да се развиват аналитични инструменти и да се проучват и разпространяват добрите практики на интеркултурни и плуралистични подходи в учебниците;
Ø   Да се разработват програми, насочени към общуването и взаимното разбирателство, особено чрез изучаването на езици и като поощрява осъзнаването на добавената стойност на лингвистичното многообразие за мултикултурното общество;
Ø   Да се окуражават страните-членки да въвеждат интеркултурното образование с цел осъществяване на диалог между отделните култури;
Ø   Да се окуражават проучванията върху знанията за обществото и сътрудничеството, като се стремим  “да се научим да живеем заедно”, и върху интеркултурните аспекти на образователните системи;
Ø   Да се подкрепят инициативите и практиките за демократично управление в училищата, по-специално чрез партньорство, участие на младежта, сътрудничество с общностите, родителите и гражданското общество;
Ø   Да се разработват индикатори за гарантиране на качеството чрез образованието за демократично гражданство при отчитане на интеркултурното измерение, развитието на индикаторите за качество, на инструментариум за самооценка и саморазвитие на образователните структури;
Ø   Да се укрепва интеркултурното образование и управлението на многообразието в рамките на програмата за непрекъсната подготовка на образователния персонал и да се окуражават страните членки да участват в тази програма чрез семинари по теми, пряко свързани с целите на настоящата Декларация;
Ø   Да се развиват образователни стратегии и методи за работа за подготовка на учителите да управляват новата ситуация в училищата, възникваща в резултат на дискриминацията, расизма, ксенофобията, сексизма и маргинализацията, и да решават по мирен път конфликтите;
Ø   Да се окуражават страните-членки да гледат на управлението на многообразието не като на проблем в отделните училища, а като на нещо, което засяга цялото общество, особено по отношение на политиките в социалната, семейната и миграционната сфера;
Ø   Призоваваме Съвета на Европа да организира Европейска година на гражданството чрез образование (2005), която ще направи възможно валоризирането и внедряването на постиженията на Съвета на Европа в областта на образованието за демокрация;
Ø   Да се направи необходимото за превръщане на интеркултурното образование като важен компонент в образователните политики на страните-членки, което включва съответни мерки на ниво учебен план и учебни програми, управление на училището и подготовката на учителите.

Учениците трябва да се научат да контактуват в интеркултурна среда, да формират и изяснят собствените си възгледи и становища за Европа. Младите хора е нужно да осъзнаят, че всяка среща с Европа, означава среща с разнообразието и интеркултурното общуване. Съветът на Европа публикува серия от атрактивни доклади, отразяващи актуалния опит на проведените интеркултурни семинари, както и практически методи и насоки за работата. Редица от препоръчваните дейности са предназначени да разкрият природата на културните и историческите различия. Всички европейци гледат на Европа от позициите на тяхната собствена култура, позиции, в значителна степен формирани в резултат на изучаването на националната история в училище. Един от начините младите хора да осъзнаят това е да ги подканим да опишат как едно историческо събитие се тълкува в тяхната страна. Всяка от тях възприема по различен начин Европа, нейната история, граници и знаменити личности. Във френското училище например Наполеон се представя като “велика личност”, но това не е така в Русия или Испания. Учениците обикновено имат изградени представи за Европа като цяло и за отделните нации в нея, но в действителност често те са продукт на банални стереотипи. Положителна крачка за тяхното преодоляване е разглеждането им в европейски измерения,  проучването на тяхната поява и развитие, след което учащите се да предложат алтернативни варианти и решения. За много хора Европа се изчерпва само със Западна Европа или с Европейския съюз. Според други, линията очертана от “Желязната завеса” все още упорито съществува в мисленето на хората. Често, границите на европейската цивилизация върху картата в някои западноевропейски страни свършват до Австрия, а останалата част от континента е отбелязана с един цвят. Разбира се, има неправилни представи и от другата страна. Много млади поколения от Източна Европа в близкото минало имаха преувеличена представа за “неограничената” свободата на Запад, представа която днес трябва да преразгледат, понякога с разочарование. Разпознаването на националните стереотипи и преосмислянето на традиционното отношение между отделните страни и части на Европа, е основна задача на историческото образование.                  
Една от особеностите при изучаването на културно-историческото наследство е, че то не винаги се заключава в днешните граници на страните. За да бъдат правилно разбрани, културните достижения на отделните народи трябва да се поставят в техните ментални граници, да се опитаме да мислим за тях с категориите на тогавашното време. Така при изучаването на националната ни история, ние разглеждаме редица културни паметници, намиращи се днес извън пределите на страната -  например в Охрид, Цариград, Солун и други места, сега в границите на нашите съседи. Освен това, културата трябва да се разглежда не само от позициите на националната и европейската история, но и като част от световното културно развитие.
Типичен пример на сериозна слабост в обучението по история у нас за формирането на европейска културна идентичност е чувствителното игнориране на историята на българските земи в древността и в частност историята на траките в учебните програми по предмета от края на миналия век. По-рано, през 60-те и 70-те години но ХХ в., в програмите и учебниците по история, беше залегнала тезата, че в основата на средновековната българска народност стоят три етноса: траки, славяни и прабългари. По-късно траките бяха заменени с твърде неясното понятие “местно население”, а след това съвсем изчезнаха като компонент на българския народ. Учебните програми започваха директно със славяните и прабългарите, като особено се акцентираше върху славянския елемент. Междувременно през 70-те и нач. на 80-те години, държавата отдели значителни средства за проучване на тракийската история и култура, основан беше Институтът по тракология. Такова разминаване между тенденциите и постиженията в развитието на историческата наука у нас от една страна, и отразяването им в учебното съдържание по история от друга, е нежелано явление, препятстващо пътят ни към европейската духовна интеграция.
Траките, населявали българските земи в древността, са част от високоразвитата антична цивилизация, чиито ценности и достижения са залегнали в основата на съвременна Европа. Многобройни научни изследвания доказват активната им роля и принос при формирането на античната култура, следи от която откриваме навсякъде в българските предели. Интензивните археологически проучвания разкриват цветущи градове, блестяща архитектура и изкуство, произведения с високи художествени качества. Тракийската култура е резултат от  предава множество взаимодействия и влияния през античната епоха, което и самобитен характер. Преживените периоди на елинизация и романизация не само, че не водят до изчезване на културата на траките, но тя достига до още по-високи нива на съвършенство. Естествено българската държава не възниква на “празно пространство”. Въпреки интегрирането на голяма част от траките в римското общество, независимо от настъпилите през Късната античност значими етнодемографски промени, тракийският етнос не изчезва напълно. Численото превъзходство на славяните при заселването им на Балканския полуостров също не е основание при изучаването на родната ни история да игнорираме приемствеността с траките, оставили дълбоки корени в земите, където се основава средновековната българска държава. Тракийското културно и историческо наследство е именно нашата пряка връзка с Европа, която никой не може да отрича. Както ние, така и народите от Западна Европа не бива да забравяме, че през Античността, с името “Европа” първоначално е бил означаван най-югоизточния дял на континента, там където днес се намира съвременна България.
В най-новите учебни помагала по българска история, се забелязват някои положителни тенденции към по-широко и задълбочено изучаване на античното наследство в българските земи, което обаче, като цяло остава на едно все още незадоволително равнище. Този раздел трябва да се разширява, обогатява и развива, да намери подобаващо място в часовете по история.
В новите учебни програми по история и цивилизация, изготвени в съответствие с приетите Държавни образователни изисквания за учебното съдържание изучаването на европейското културно наследство заема водещо място, като за целта е обособено специално ядро “Национално и световно историческо и културно наследство”. Прилежащите към него стандарти включват изучаването на: взаимните влияния между култури и цивилизации, регионалните особености на културното развитие на отделните общества, националното и европейско културно наследство и пр. Една от целите на обучението по история е “Да формира съзнание за контактите на българското общество с останалите европейски народи, които допринасят за утвърждаването на неговата традиционна европейска културна идентичност”, да разгледа националната ни култура като част от балканската и европейската култура и същевременно да съдействува за развитието и съхранението на българската идентичност.
Международното сътрудничество в сферата на историческото образование на ниво училище и ученици, изисква от последните сравнително доброто владеене на чужди езици. Комуникацията чрез различните езици остава фундаментална част на европейското измерение на образованието. Контактите между ученици от различни страни ги стимулира да изучават други езици, а това отдава голяма значимост на езиковото обучение в средното училище. Същевременно те се запознават с историята, културата, географията и икономиката на страните с които общуват. Езиковата подготовка на учащите се има определено отношение и към другите предмети изучавани от тях, включително и историята. Съществуват обаче  редица трудности свързани с подготовката и квалификацията на учителите, изготвянето на учебните програми, учебниците и най-вече методологически проблеми. Като учебен предмет, историята е един от най-предпочитаните за изучаване на чужди езици от учениците. Характерът на историческото съдържание дава възможности за придобиване на твърде широки и задълбочени познания за почти всички сфери на социалния живот. Изгражданата чрез историята понятийна система, формирането на богата лексикална култура и безспорни предимства.
         Изучаването на историята на чужд език поставя на преден план редица съществени и все още незадоволително решени въпроси като: “Какви са целите на изучаването на историята на чужд език?”, “Каква история трябва да се изучава на чужди езици изобщо?” и др. Целите при този вид обучение са точно такива, каквито са при обучението по история на роден език, плюс още една допълнителна: да се разширят и обогатят знанията на учениците по езика, да се придобият умения за по-ефективното му и свободно използуване. Конкретните впечатления от наблюденията върху този процес обаче често сочат, че учениците не усвояват достатъчно добре нито предмета, нито езика. Това налага вземането на ефективни мерки за преодоляването на този проблем. В досегашната практика на чужд език обикновено се изучава общата (световната) история, докато националната се изучава на роден език, което като методическа постановка е правилно. Но в зависимост от учебните програми и вида на училищата, учениците не винаги имат възможност да изучат цялата световна история в етапа на чуждоезиковото си обучение: така например в българското училище те изучават  историята на “Стария свят” преди да са постъпили в специализираните езикови училища. Това ги лишава от възможността да се запознаят с богатата терминология и лексика характерни за този исторически период. Въпросът за учебниците е следващият от поредицата въпроси. Общоприемлива е постановката, че учебниците по история на чужд език не трябва да бъдат буквален превод на учебника на роден език. Те трябва да спазват тематичните и хронологически граници на учебната програма, но учебното съдържание в тях трябва да бъде структурирано по друг начин. То трябва да бъде представено на различен стил и езиково ниво, адаптирани за възможностите на учащите се; да предлага материали за допълнителна работа като: тестове, специални илюстрации, детайлни въпросници, графични изображения и др., с цел методически да подпомогнат работата на преподавателя и учениците. На следващо, не по значение място, стои въпросът за методиката на обучение по история на чужди езици. Преподаването на историята на чужд език изисква специално съчетание на методите на обучение по предмета и тези на чуждоезиковото обучение. Това обаче не означава механичното им комбиниране, а че те трябва да се прилагат рационалното, в зависимост от характера на изучаваната материя, от целите и задачите на съответния конкретен урок. За целта е необходимо изработването на цялостна методологическа концепция в  тази насока. Последният въпрос, се отнася до професионалната подготовка на учителите за преподаването на историята на чужди езици. Единодушно е становището, че това трябва да са историци, а не специалисти по съответния език. Освен това те трябва да отговарят на няколко допълнителни изисквания: отлично писмено и говоримо владеене на езика, специална квалификация за преподаване на предмета на съответния език, редовно посещаване на квалификационни курсове за усъвършенствуване на професионалните и езикови умения.
Независимо от различните тематични полета в които се разпростира историята в училище – локална история, ежедневие, култура, чуждоезиково преподаване и т. н., един от най-важните принципи на обучението за изграждането на европейска културна идентичност е плурализмът. Тази концепция, все повече се налага в работата на Съвета на Европа като подход към учебното съдържание. Основно това произтича от същността на самата история и необходимостта да се оценяват историческите събития от различни гледни точки. Дори и най-малките ученици лесно разбират, че за една битка или чужда инвазия има винаги поне две гледища – на победителя и на победените, на завоевателя и на покорените. За учителят плурализмът е добра възможност да постигне баланс в съотношението между темите от местната, националната, регионалната, европейската и световната културна история. Учителите намират за много ценно участието си в международните семинари, където могат да сравнят и видят практическият си опит през очите на другите – един наистина ползотворен и оздравяващ процес. Плурализмът е най-ефективният подход за изграждането у младите хора на идеала за мултикултурен и демократичен свят.
                                                             
                                                                                       

                                                                    (следва продължение)






     Същност и особености при изграждането на интеркултурно образование в България.                                                       ...