Същност и
особености при изграждането на интеркултурно образование в България.
2013
(една моя разработка с научен ръководител проф.д-р Пенка Костова)
I-част
УВОД
Съвременният свят е
мултикултурен и намаляването на ефектите от противопоставянето и осъзнаването
на различията в интернационален и интеркултурен план има огромно значение. В
съвременното образование интернационалните тенденции вземат връх над
тенденциите за сепаратизъм и културно разделение.
Целите на настоящото изследване са не да се обхване пълният спектър на
многообразието от отношения, противоречия и изграждането на модели, а да се
структурира мултикултурният модел в България. Европейското бъдеще на страната
ни е поставено пред не само икономически и политически промени. Европейският
съюз като културен и морален феномен е нещо по-сложно и комплицирано от чисто
механичния сбор в политиката на страни, поставили си общи хоризонти,
предизвикателства и стремежи. Много по-трудно се извършват промени, там където
трябва да се върви срещу течението, срещу светоусещането на отделните народи и
изграждането на единен модел на европейска култура и свят. Краят на пътя е
някъде там далече след познаването на другия и разбирането му не като приятел,
а като брат (и то без да се влага преносен смисъл). И ако политиката на
европейско ниво е плод на национално съгласие и избор на всяка една нация без съмнение
и разногласия, то превръщане на Европа в една култура, в един морал и традиция
е свързано с работа на много нива, често поставяна пред справянето с различни
противоречия. Те възникват по оста вътре-вътре, по оста вътре-вън и не на
последно място по оста всички за една нова еманация на обща култура и общ
морал, която да може да се определи като европейска. Търсенето на това е път
към другия като така достигаме и до самите себе си.
И ако някой сметне, че
такава цел е трудно постижима и че ще се размие в многообразието от възможни решения,
то веднага ще поставим рамката, която да направи всичките ни усилия рационални
и концентрирани. Ще се ограничим до това да анализираме мултикултурализма
и неговото историческо развитие и да
подберем само тези елементи, които биха работили в средата формирана от нашето
общество. Казано с други думи – ще направим опит да синтезираме постигнатото от
другите нации в изграждането на едно цяло от култура и морал и да го
използваме, за да намерим практичния за България модел, с който да поставят
основите към новия мултикултурален морал на нашето общество.
За да се случи това, ще се фокусираме
върху решаването на няколко съществени за крайния резултат задачи:
1.Да се изяснят ролята и
потенциала на научните изследвания да изградят модели, които да са рационални
за различните субкултури. Науката е полезна на практиката, когато работи за
постигането на универсалния модел, които е валиден независимо от мястото,
времето и различията. Мултикултуралният модел, който е приложим (условно) в
условията на различни противоречия, които не произхождат едно от друго, ще
направи работа по практичния ни модел валидна при „равни други условия”. Това е
трудна задача, но би било ценно постижение, което ще направи по-нататъшните
опити в областта много по-изчистени и работата много по-целенасочена.
2.Вливане на постиженията
в други области към изграждане на единомислие и обединение в полето на
образованието. Спецификата на всяка област от човешката дейност я прави
уникална и трудноповторима. Предизвикателството е да се есентират правила,
общовалидни и доказани в практиката, които работят повлияни само от човешката
природа.
3.Достигането до такъв
тип правила, които да могат да рационализират постиженията на икономиката,
политиката, техниката към изискванията на образованието е важна задача. Тя ще
допринесе за развитието на мултикултуралния модел в образованието, като направи
адаптируеми към образователната среда работещи отдавна практични модели
постигнати в други области.
4.Анализ на единството на обществото, видяно в потенциала му да
реализира на практика мултикултуралния модел. Изучаване на настроенията в
обществото – борбата на мотивите на различните обществени сегменти, толерантни
или дискриминални са различните групи. Определянето на отношенията между
битуващите в едно общо пространство групи ще изчисти изграждането на модела от
дискусионни пунктове, които лесно могат да
направят всеки модел неприложим. Важно е да се фиксира точно нивото на
толерантност и на тази основа да се формулират останалите елементи на модела. Няма
да е страшно, ако определим средата като по-дискриминационна и да тръгнем да
търсим изграждането на модел, които да работи при тази среда, отколкото да
скрием противоречията и модела ни да е неработещ.
Обект на изследването е интеркултурното образование в Р България.
Предмет на изследването е изясняване на теоретическите основи и практическата
реализация на модел на интеркултурното образование в Р България.
Методи: проучване и теоретичен анализ на специализирана литература
и нормативни актове.
ТЕОРЕТИЧЕСКИ АСПЕКТИ
1.1.
ТЕРМИНОЛОГИЯ И ПОДХОДИ
ТЕРМИНЪТ “МУЛТИКУЛТУРАЛИЗЪМ”. До 60-те години на ХХ век доминират постановките на Маркс, Вебер и
Дюркем, характерни за индустриалните общества, че социалната диференциация под
формата на класи е движещата сила в обществото. Етносът и расата се разглеждат
като анахронизми. Тенденцията към глобална културна хомогенизация,
символизирана с метафората "глобално село" се свързва с асимилацията
като неизбежен процес. Етническите Това е либерално-идеалистическо движение,
което разширява идеята за индивидуалната уникалност към културните групи.”
Според Ч. Ридли и Д.
Мендоса има три категории определения на термина “мултикултурност”.
Включващи (широки)
определения. Мултикултурността включва много характеристики,
свързани с идентичността: раса, етнос, религия, пол, език, физически белези,
социоикономически статус, географско местоположение, националност, начин на
живот и пр. Мултикултурализмът се свързва с културния плурализъм и културното
разнообразие.
Съгласно тази представа,
целият живот в някаква степен е мултикултурен и изисква усилие, за да се
съединят социалните агенти.
Изключващи определения.
Свързват се с ограничени ситуации, при които агентите са от различни расови
или етнически групи: кроскултурни взаимодействия, “гранична педагогика”. Счита
се, че широките определения размиват ситуацията и не дават възможност да се
види истинското крос-културно взаимодействие. Мултикултурализмът се свързва
само с цвета на кожата или с малцинствените групи. Много се спори за това, дали
расовите различия водят до културни различия.
Възраженията са силни.
Друг често срещан случай е свързването с групите, застрашени с дискриминация,
т.н. “популации в риск” - малцинства, в т. ч. и гейове, социално слабите, възрастови
групи, жени, инвалиди и пр. Границите на тези популации са много аморфни.
конфликти в някои мултиетнически
страни и антиколониалните движения доведоха до преоценка на тези разбирания.
Мултикултурализмът се
определя от Фоуърс и Ричърдсън (Fowers, Richardson, 1996) като
“социално-интелектуално движение, което приема разнообразието като основна
ценност и основен принцип и изисква с всички културни групи да се отнасят с
уважение като към равни... в основата си това е морално движение, което е предназначено
да увеличи достойнството, правата и признанието на различните групи.”
Национални или
международни определения. Мултикултурните измерения се извеждат или от
националните, или от международните отношения.
ПОЛИТИЧЕСКИ ПОДХОДИ КЪМ МУЛТИКУЛТУРАЛИЗМА. Съществуват три подхода към културното или етническо
разнообразие в национален мащаб с
множество вътрешни вариации.
Интеграционисткият подход
е най-характерен за Франция, където се отхвърля възможността за национални или
лингвистически малцинства на нейна територия. Националността е основана на
концепцията за гражданство. Всички французи имат равни граждански, културни и лингвистични
права като индивиди, като не се признават такива на групите. Непризнаването на
групови права е път за съхранение на държавното единство и обществената
кохезия. Терминът “мултикултурен” и “мултикултурализъм” се употребява в
демографско-описателен смисъл.
Етническият (“кръвен”)
подход е свойствен за Германия и Япония. Гражданството е основано на
етнически произход. Жителите на страната, които не са германци, например, макар
и родени и живели само там не получават гражданство лесно, докато то се дава
веднага на германците, които идват отвън. Терминът “мултикултурен” и “мултикултурализъм”
се употребява в идеологическо-нормативен смисъл.
Мултикултуралисткият
подход като систематичен и всестранен отговор на културното и етническо разнообразие,
с образователни, лингвистични, икономически и социални компоненти и определени
механизми е приет като принцип за устройството на Австралия и Канада.
Терминът “мултикултурен”
и “мултикултурализъм” се употребява в програмно-политически смисъл.
Свързва се с определена политика спрямо
етническото разнообразие.
АНТРОПОЛОГИЧЕСКИ И КУЛТУРОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОДИ КЪМ
МУЛТИКУЛТУРАЛИЗМА.
Мултикултурализмът
отхвърля концепцията за асимилация - пълна социална интеграция на хората в
обществото, идентификация с доминиращата култура и институции; близки или първични
контакти с членовете на доминиращата група; изчезване на етническата група като
отделно юридическо лице и сбор от характерни и различаващи я от другите
ценности (Гордън) и издига идеята за културно равенство и културен сепаратизъм.
Концепциите са няколко.
Бикултурализмът е концепция, според която индивидите се идентифицират
културно на две нива - с техните първични групи (неформални, отношения:
семейство, роднинство, приятелство, обичаи, бит, традиции, език) и с
институциите (формални роли в работата, в юридическата, образователната система,
в системата
на здравеопазването и
услугите и др.). Тази идентификация обикновено е изгодна за тях, тъй като ги
въвлича в институциите. Често бикултуралната социализация е съпътствана от
билингвизъм.
Акултурация. Свързва
се с изменения на културната идентичност и хабитус по посока на господстващата
култура в области, свързани основно с вторичните институционални контакти.
Акултурацията никога не е линеен и еднопосочен процес. В някои елементи тя е
асимилация, в други - "melting pot", в трети поява на нови качества и
пр.
Амалгамация. Процес,
посредством който "всички групи, се смесват в една, и се създава уникална
култура, която е комбинация от всички тях."
Множествена идентичност.
В съвременното общество културната идентичност на хората рядко е свързвана
само с една култура, човекът е «транскултурен». Тя е определена от множество
фактори: етнос, нация, раса, пол, религия, сексуална ориентация, възраст и др.
Множеството идентификации на идентичността се изменят интензивно с времето.
Посткултурализъм. Съвременното
общество е навлязло в стадия на посткултурализма, където културното съдържание
на идентичността силно намалява и където поставянето на културни проблеми само
замъглява идентификацията на социалните проблеми. С изключение на някои отделни
случаи, индивидуалното поведение на хората много малко се влияе от елементите
на реалната култура. Етно-расовият и културен компонент на идентичността стават
все по-доброволни, вместо задължителни. Постетническата принадлежност
подчертава гражданския характер на модерната държава. Амалгамацията и
асимилацията са проявления на посткултурализма.
Мултикултурализмът може
да служи като предпазна мярка за защита на гражданските права на расовите,
етнически и културни категории, дотогава, докато расизмът съществува в една
страна в някаква форма, т.е. докато тя не е станала пълноценно посткултурно
общество.
Глобализъм. Съвременното
общество има глобален характер. Хората и идеите прехвърлят физическите и национални
граници. Културните форми също нямат никакви граници, структури или
регулярност. Става все по-трудно да се правят различия между групи хора или
определени "култури" и даже между хората от различни нации. Културата
трябва да се осмисля в глобалните термини “етно-“, “медиа-“, “техно-“, “финан-“,
“идео-“. Това са каналите, по които културата изтича през границите.
Отношението на тези канали определя контекста на осмисляне на културата и
мултикултирализма. Вместо колективни различия, има глобален партикуларизъм,
зависещ от мястото и времето.
Оформили са се няколко
теоретични модели на мултикултурализма. Те са разбирания и за образованието.
Всеки от тях има основа, цели, методи за достигане на желаните резултати.
1. Консервативен и есенциалистски
мултикултурализъм.
Свързва се с
противопоставянето на колективизъм и индивидуализъм. Колективизмът акцентира на равенството на
хората. Всички имат “универсален човешки потенциал" и подлежат на
уважение. Характерът и проявлението на този потенциал, обаче, са определени по
нормативните стандарти на мнозинството. Всеки има равни права на справедливо разпределение
на благата (и образователни), стига да е придобил необходимия културен капитал
("норма"). Класическите ценности на Елада, Рим и Европа и на бялата
раса са основа на цивилизацията (Евроцентризъм) и на “общочовешката” култура.
Те са основания и на образованието като подготовка за гражданство. Тези, които
не могат или не искат да се придържат към тази културна норма, са непълноценни,
лишени от културен капитал и лошо социализирани.
2. Либерален мултикултурализъм.
Хората са естествено
равни по основните си права, но в действителност това равенство отсъства поради
неравенството в социалната и образователна сфери. За да се промени ситуацията,
трябва да се премахнат съществуващите културни, социални и икономически
ограничения.
3. Ляволиберален мултикултурализъм, мултикултурализъм
на различията.
Подчертават се културните
различия, като те са причината за различията в поведението, ценностите,
отношенията, познавателните стилове и социалните методи. Съгласно Търнър
(Turner,1993), в тази теория културата става признак за етническа идентичност и
"лиценз за интелектуален и политически сепаратизъм." Индивидуализмът
акцентира върху принципите за равно уважение на различията. Обществото е множествено
и институциите трябва да защищават партикурализма в него. Културната
идентичност на човека е главното изражение на универсалния му потенциал, поради
което подлежи на безусловно уважение. Мултикултурната политика трябва да даде
възможност на човек да се освободи от оковите на колективната идентичност.
Позицията е най-тясно свързана с ляво-либералните философии.
4. Критически мултикултурализъм.
Културното разнообразие e
основание за анализ, преосмисляне и преразглеждане на основни понятия и
принципи, обичайни и за доминиращата, и за малцинствените култури, за да се
създаде една нова, по-жизнена, открита и демократична обща култура.
5. Антропологически мултикултурализъм.
Мултикултурализмът е
изискване на политически плуралистичното общество, в което никоя култура няма
привилегирована роля. Всяка култура се защищава от позициите на категорията
универсални човешки права, тя има равни достойнства и ценност, и има право на
равна защита и поддръжка от държавата. Културните проблеми са юридически
проблеми.
6. Бунтовнически мултикултурализъм.
Категорията беше въведена от Анри Жиру (H. Giroux, 1994) за описанието
на педагогически практики, които дават възможност училището да стане място,
където учениците и учителите да пресекат границите на своите култури (border pedagogy),
да влязат в диалог, да развиват нова множествена културна идентичност.
ИНТЕРКУЛТУРАЛИЗЪМ.
Интеркултурността е един
сравнително нов феномен и това обяснява актуалността му в педагогическата теория.
Той е политически, правен, етически, религиозен и педагогически проблем,
доколкото се основава на принципите на свободата, толерантността и любовта,
които са едно като категории, а друго като конкретни социални практики. Той
зависи и от състоянието на междудържавните отношения както в региона, така и в
глобален мащаб. Той противоречи в много голяма степен на натрупания опит и традициите
в образованието, основани на етноцентристки подход.
Интеркултурността е
понятие, което отразява най-точно процесът, който се развива повсеместно през
втората половина на нашия век. Започнал като един отговор на расизма и
асимилационната политика и като една философска концепция, той се трансформира
в социална, медийна и особено в образователна практика. Последното е особено важно,
тъй като изисква изграждане на определен модел на мислене и поведение в
бъдещото дейно поколение.
Терминът «интеркултурно»
и производните от него поставя акцент върху динамиката на процесите на
акултурация - предполага реални взаимоотношения (интеракции) и
взаимозависимости. Различията с «мултикултурно» и други производни е в това, че
те акцентират върху статичните характеристики на ситуацията.
В англоезичната
литература терминът “интеркултурно” се употребява рядко, за разлика от други
езици - основно европейски. “Мултикултурно” е широко употребяван и контекстен
термин. В литературата след 90-те години смисълът му се свързва повече с
динамиката на акултурационните процеси и взаимното обогатяване на културите,
т.е. практически термините “интеркултурно” и “мултикултурно” се покриват.
ИНТЕРКУЛТУРНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ. Интеркултурното
взаимодействие (употребява се и терминът «интеркултурна комуникация») е отношение
между културите, основано на плурализъм, гаранция и защита на всички социални
групи, на правото на идентичност и сътрудничество.
Интеркултурността
предполага диалог и взаимно обогатяване на културите. Методологическата й база
е абсолютният културен релативизъм, възможен само в едно наистина демократично
общество. Проблемът е в отношението абсолютно-относително в една култура и в
културите изобщо, както и в ценностната система, на базата на която се прави
тази оценка. Освен това, трябва да се има предвид, че релативизмът като
концепция съществува по-скоро на елитарно ниво и като теория, отколкото като
масова нагласа и като практика. По начало всяка култура е етноцентристка, но
има догматичен и критичен, радикален и толерантен етноцентризъм.
Културната идентичност е едновременно и условие, и пречка за интеркултурна
комуникация; възприемането на другите като чужденци засилва диференциращите
механизми. Тези механизми затрудняват едно точно оценяване на различията.
Трябва да се акцентира на другите като подобни, за да се достигне до разбиране
и разпознаване.
Постмодернизмът подлага на съмнение и идеята за универсалното, неизменното по отношение на човешката личност. Обществото е силно фрагментирано. Изходна клетка (и реална единица) в историята е човешкият индивид (своеобразен и неповторим). Затова и всяка общност, всяка колективна норма и общо правило са спрямо него насилие, репресия, от които той се стреми да се освободи.
1.2. МУЛТИКУЛТУРНОСТ И ИНТЕРКУЛТУРНОСТ В ОБРАЗОВАНИЕТО
Мултикултурното
образование и свързаната с него педагогическа теория се заражда и развива
най-динамично в САЩ и Западна Европа през 60-те години на ХХ век.
Първата фаза е на
формиране на проблематиката и критичен подход към съществуващата практика.
Изразява се в открояване на националните и етнически различия, проучване на
специфичните проблеми на възрастните и децата от съответните етноси, приемане
на постановките за плурализъм на културата и за противопоставяне на асимилационизма.
Това се съпровожда с постепенно затихване на функциите на националната държава,
особено като идеология и политика, за сметка на развитие на глобализационните
процеси.
Втората фаза (70-те
години) се характеризира с приемане на тезата за равенство на различните култури
и особено на езиците и интеграцията им в училищната практика. Свързва се с
проучване на училището като система от социални, икономически и пр. фактори,
които влияят на този процес. Основният проблем, който подлежи на решаване е този
за билингвизма. Училището трябва да противостои на процесите на асимилацията и
налагането на хегемонистична култура.
Третата фаза (80-те години)
е постепенен преход към интеркултурно образование и интеркултурна педагогика.
От педагогика на интеграцията, тя постепенно става педагогика на
взаимодействието. Става преход от общи постановки към конкретно приложение на
тази теория.
Разработват се специфични
образователни проекти и дидактически модели, които са насочени към специфични
адресати и които включват освен училището и други институции и частни фактори,
така че освен училищния живот се обхваща спорта, културния живот (изкуството),
религиите и пр. В много случаи тези проекти не са само практическа реализация
на идеи, а и разработка на нови теории.
В следващият етап (90-те
години) интеркултурното образование се свързва с концепцията за «мондиализация
на културата», като противопоставяне на практиката за доминиране на една
култура над друга.
АРГУМЕНТИ ПРОТИВ
МУЛТИКУЛТУРНОТО И
ИНТЕРКУЛТУРНОТО
ОБРАЗОВАНИЕ.
В дискусията относно
посочените явления основните аргументи “против” са: че те по-скоро разделят
хората по расов и културен принцип, отколкото да ги обединяват; че те развива
конформизъм, което като модел на поведение е нежелателно в определени ценностни
системи; че те дават предимства на “другите” за сметка на доминиращото
население, противопоставят се на политиката на равни възможности, тъй като
отдават повече внимание на малцинствата – при съвременни условия,
интеркултурното образование фактически е част от образователното неравенство;
етническата и класовата принадлежности са силно преплетени и това обезсмисля
изтъкването на етноса като отделен фактор. Мултикултурното и интеркултурното
образование елиминират проблема за социалното неравенство и действията против него .
ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ИНТЕРКУЛТУРНО
ОБРАЗОВАНИЕ.
Всички концепции за
интеркултурно образование се основават на общи предпоставки, съдържат общи
ръководни принципи за действие, споделят желанието да направят културния плурализъм
и етническото разнообразие основна съставка на образователния процес. Тези общи
предпоставки са няколко.
Социалната реалност. Почти
всички страни са културно плуралистични, социално, езиково, религиозно и расово
стратифицирани. В същото време, във формалните обществени аспекти (политика,
методи, разпределение на властта) преобладават мнозинственият етноцентризъм и
културните ценности на средната класа. Същото е характерно и за образованието.
Въпреки плурализма на
обществото, болшинството хора живеят в относително изолирани анклави, далеко от
други, които са расово, социално и културно различни. Всичко това се отразява и
на училището. В него процъфтява неофициалното неравенство, провяващо се в
расизъм, етноцентризъм, предразсъдъци, фаворитизъм, дискриминация, културна хегемония.
Доминират мнозинствените културни стандарти. Неспазването им се разглежда като
отклонение от правилната линия. Интеркултурното образование е потенциално средство
за коригиране на тези несправедливости.
Влиянието на културата и
етническата принадлежност върху човешкото развитие. Културата формира
човешкото поведение, отношения и ценности. Социализацията е културен феномен.
Хората са социални същества, с индивидуални биологически и психологически
черти, определени и от тяхната етническа среда, колективно наследство и културен
опит. Влиянието на културата и етноса е определящо в ранните стадии на човешкия
живот и преобладават след това до края на живота.
Някои вторични елементи
на културата може да бъдат изменени след време и с опита, но основата на
идентичността се запазва през целия живот.
Социализацията става
проблематична в образованието, когато то е основано на един културен модел и
изключва всички други или когато се налага на културно различни деца. Опитите
за подобно налагане водят до културна адаптация, маргиналност, отчуждение и
изолация. С изключение на адаптацията, нито един от тези отговори не
благоприятства максимизирането на човешкия потенциал и академичния успех на учениците.
Несъвместимостта между културата на училището и на различните етнически групи
трябва да е главен фактор относно образователните интеркултурни програми.
Условия за ефективно
обучение. Обучението е културен процес, реализиращ се в социален контекст.
За да стане обучението по-достъпно и равноправно за разнообразните по култура
ученици, техните култури трябва да са познати и по този начин да се отстрани
незнанието, наложено на образованието от доминиращия културен опит.
Училището обслужва
човешките потребности от социализация, самоизграждане и формиране на учебни
навици. Всеки негов елемент е културно определен. То е отражение на обществото,
огледало на доминантните културни ценности. Те се сблъскват с културните
нагласи на учениците. Неизбежният резултат е културен конфликт, независимо че много
често е непреднамерен.
Учителите често се
основават на лъжливата представа, че техните ценности, вярвания и действия са
норма за всеки и че, са извън всякакви културни ограничения, или са културно
неутрални. Това е особеност на традиционната педагогика и психология, които се
стремят да нямат никакво отношение към която и да е конкретна култура и все още
предстои да бъдат диференцирани в контекста на културно плуралистичната
ситуация в училище. Идеята за универсален подход към детето, независимо от
неговата културна идентичност е парадоксален.
ФИЛОСОФСКИ ПРЕДПОСТАВКИ:
ПОСТМОДЕРНИЗМЪТ.
От края на 60-те години
започна интензивен процес на промяна на възгледите в литературата, изкуството,
философията и науката, свързан с промяната и разпада на тези социални форми и
ценностни ориентации, които се свързват с модерността (индустриалното
общество). Този процес се означава като постмодернизъм. Подходите, които се
определят като постмодернистки най-често са деконструкционизмът, постструктурализмът,
неопрагматизмът, постколониализмът, постаналитичната философия и
херменевтиката, както и движения за мир, екологични и феминистки движения.
Основен проблем са
напрегнатите отношения, породени от различията и подобията, в ситуацията на
задълбочаващите се процеси на глобализация: миграция на хората, крос-културно
взаимодействие, взаимодействие на локално и глобално. Приема се, че няма
обективна истина и не е възможен обективен научен метод . Отрича се
абсолютното знание, авторитетите и единствените метанаративни теории, вместо тях
се извежда на преден план контекстът (дискурсът) и множествените хоризонти
(възможности).
Постмодернизмът е
отрицание на културната политика на модернизма (твърди културни граници) на
множество различни нива (културен релативизъм). Той теоретизира културата като
фундамент за политиката; в контекста на променливите идентичности, преодоляване
на границите и несинхронна памет. Отрича се модернистичната същност на културата
като система от граници, универсализацията на езика, културният есенциализъм
(хай-култура) противопоставян на ежедневната попкултура. Значително място в
това отношение се определя на новите електронни технологии за индивидуализация
на идентичността и новите социални формирования.
Субективността също се изгражда в рамките на различията. Либералното
хуманистично понятие за субективност, е основано на самоопределено съзнание,
резултат от рационален и автономен способ на разбиране и знание. Постмодерната субективност е
многократна, слоеста и неунитарна; съставена от различия и противоречива. Постмодернизмът подлага на съмнение и идеята за универсалното, неизменното по отношение на човешката личност. Обществото е силно фрагментирано. Изходна клетка (и реална единица) в историята е човешкият индивид (своеобразен и неповторим). Затова и всяка общност, всяка колективна норма и общо правило са спрямо него насилие, репресия, от които той се стреми да се освободи.
ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ОБРАЗОВАНИЕТО В
ПОСТМОДЕРНОТО ОБЩЕСТВО.
В модерното общество
образованието се основава на традиционна система от ценности и практически
умения. Вътрешният живот в училището е огледален образ на индустриалното
общество: властни взаимоотношения; авторитарна роля на учителя; йерархия, групиране,
масовост и отсъствие на индивидуализация; наличие на работни места - стаи и
чинове; локализация в пространството и времето. В постмодерното общество
тенденциите в образованието са няколко:
1. Човешките отношения, изкуството и образованието се основават на
множество различни ценности и тези ценности вероятно са в конфликт. Знанието е
резултат от ценности и култури, то е изменчиво - няма установена, универсална философия на
образованието. В същото време, трябва да се идентифицират някои принципи, които
придават известна стабилност и насоченост на практиката. Постмодернизмът постулира,
че трябва да има различни образования, а не просто модификация на
“господстващата тенденция”. Образованието е индивидуално, то е “поле”,
“пространство”, в което всеки търси и намира своята “образователни траектория”.
2. Няма единна
"форма на образование", образованието трябва да задоволява нуждите на
разнообразните групи и индивиди. Един от лозунгите на постмодернизма е “да няма
никакъв център”, в случая да няма някаква централна традиция в образованието.
Традиционно в училище образованието е с тенденция за Евроцентризъм, ориентация
към средната класа, маскулинизация на културата и култура на бялата раса.
3. Обучението трябва да е
последователно демократично и диалогично. Тогава и ученическите ценности ще
бъдат уважавани, техните разбирания ще станат достъпни за другите ученици и
учителя. Учителят, както и философът, по думите на Рорти, решава същите
проблеми в живота, както останалите хора, като използва други инструменти и
средства. Това не му дава основания да доминира и да им налага решения, тъй
като няма гаранция, че тези решения ще са по-добри или универсални. Учителят
предлага, сравнява, убеждава, но не налага своите решения.
ПОСТМОДЕРНАТА ПЕДАГОГИКА.
Постмодерната педагогика разглежда
образованието като средство за възпроизводство на демократичното общество, като
политическа дейност (А. Жиру). За нея то е средство за създаване на граждани, способни
да контролират собствения си живот. Това е възможно само при демократично
образование.
Това означава да се
обезпечи на учениците възможност за развитие на критичен подход към живота, за
да оспорват и преобразуват съществуващите социални и политически форми, вместо
просто да се приспособяват към тях; да развият в себе си състрадание,
гражданска храброст, готовност за риск и пр. социални умения, които са
съществени (необходими) за демократическите обществени форми.
Постмодерната педагогика
е педагогика на различията - тя е основана на различни етически дискурси. Тя
дава на учениците различни варианти за структуриране на отношенията в
обществото. Обединяващото тези етически дискурси е борбата против
неравенството, несправедливостта и за разширение на основните човешки права.
Различието се
интерпретира по два начина: (1). като основа за разбирането на многопосочната и
противоречива ученическа идентичност и субективност; (2). като социален маркер
- формиране и развитие (история) на различията между групите в демократичното
общество.
Постмодерната педагогика
трябва да създава нови форми на знанията чрез разрушение на дисциплинарните
граници (интердисциплинарно знание). Тя включва ежедневното знание и дава шанс
на тези, чийто гласове традиционно не се чуват (културата на тишината) в пределите
на монолитните култури. Тя е педагогика на специфичното. Учениците и учителите
са агенти в рамките на специфични истории, култури и социални отношения.
Училището произвежда и легитимизира определени културни ресурси. Затова
учебният план трябва да се разглежда като културен сценарий, който структурира
определени жизнени пътища, в които включва учениците. Той трябва да дава
алтернативни възможности.
Постмодерната педагогика
разглежда учителите като специфични по своето политическо и социално положение
интелектуалци. Те са в широкия смисъл на думата културни работници, заети в
производството на идеологии и социални методи, насочени към усъвършенстването
на социалните и политически параметри на тяхната страна и на света като цяло.
Те трябва да са критични и смели, да осъществяват своята власт без да подтискат
и унижават другите хора. Те трябва да прилагат педагогически методи, които
усилват възможностите за критично съзнание и действие. Това трябва да са
диалогични методи. Те трябва да се основават на първенството на социалното,
интерсубективното и колективното.
(следва продължение)

Няма коментари:
Публикуване на коментар